Трайчо Трайков в “На Фокус” с Лора Крумова
Ситуацията с този паметник е като войната в Украйна. Независимо дали го наричат специална военна операция – това е война. Моето усещане от общинска гледна точка е, че държавата е загубила интерес към този обект.
Това не е войнишки паметник. Не е руски паметник. Държавата би трябвало да се разпореди с него по начина, по който прави с други опасни съоръжения – „1300 години България” пред НДК, Мавзолеят. Тези два обекта си нямаха посолства. Но понеже т.нар. “Паметник на Съветската армия” си има посолство, което постоянно вдига шум за него, държавата гледа да „не се бута между шамарите”.
Столична община постоянно си има проблеми с това съоръжение. То е източник на противопоставяне между хората – освен емоционално и в чисто физически план. Постоянно падат плочи, появяват се дупки. Преди две години бе направено конструктивно обследване, което поискахме от Областната управа. Тя дори обжалва пред съда да не го прави, но съдът разпореди, че такова обследване трябва да бъде извършено точно от тях.
В петък се обърнах официално с писмо към областния управител на София-град паметникът да бъде деактуван и от държавен да стане общински. Екипът ми направи проучване в Държавния архив. Проверихме хиляди документи, за да докажем, че паметникът отговаря на изискванията в Закона за общинската собственост от 1996 г. – ако нещо е построено с доброволни дарения на гражданите, то е общинско. Това, което установихме е, че паметникът е построен с доброволни дарения от работнически колективи и най-различни хора.
Скулптурните фигури трябва да бъдат съхранени. Това е и желанието на автора им. А какво да стане с пространството – това трябва да помислят хора с експертиза в градоустройството и парковото планиране.
