Денят на независимостта
“Да живее свободна и независима България! Да живее българският народ!”
Тези думи сякаш обобщават всичко, което винаги сме искали за страната си, но рядко сме успявали да постигнем. С тях завършва манифестът на Фердинанд I, с който България е провъзгласена за независима държава на 22 септември 1908 г. Неслучайно в този манифест се говори за българите като за “винаги миролюбив народ, който копнее за културен и икономически напредък”, а независимостта е представена като естествения ключ към този напредък.
Ключът и днес си е същият, а на мен ми се иска да вярвам, че и ние продължаваме да бъдем същия народ, който копнее за напредък. Въпросът е, че независимостта, веднъж заявена, има нужда да бъде отстоявана, пазена и утвърждавана всеки ден, докато ни има и докато я има България. И ако независимостта е ключът към напредъка, къде е ключът към това да сме независими като народ, като общност?
Ако нещо разбрах в последните месеци, то е, че ако искаме да сме независими, трябва първо да сме единни вътре в държавата, вътре в града, вътре в голямата си общност. Трябва да можем да действаме заедно, дори и да не сме за всичко на едно мнение. Това е един от моите си лични уроци, осъзнати в подготовката на кампанията ни за София. Всичко добро за страната ни, случило се някога, е било резултат от единство, от обща работа, от съгласие да вървим в обща посока, от обединение. И се надявам след време да можем да кажем, че София е получила своя културен и икономически напредък, защото сме работили заедно. Защото сме били обединени за нея.
